moderni-tanci-ballet-010

Историческото развитие на танца показва, че той е сред най-древните изкуства и представлява съществена част от духовната култура на човечеството. Като едно от първите средства за изява на човека, танцът първоначално е тясно свързан със словото и песента, заедно с които участва в култовите обреди и религиозно-магическите ритуали. По-късно в танца намират отражение трудовите процеси, битът, нравите и географските условия; постепенно танцът придобива самостоятелно значение, което му дава възможност да служи и за забавление и удоволствие.

Танцът възниква като част от фолклора, т.е., той представлява една от най-старите прояви на народно творчество. Най-древните ловни и военни сюжетни танци са били прост изразител и имитатор на битието на човека. Постепенно простите стъпки, скокове и завъртания, които всеки можел да изпълнява, се усложняват технически. Така в древните цивилизации танците се превръщат в изкуство, за усвояването на което, се изисква специално обучение.

В Древна Индия танцът е бил важна част от общественото и социално построение. Танцовите умения се считали за признак на добро възпитание също и в Древна Гърция. В Римската империя обаче танцът постепенно загубва своя социално-културен престиж и акцентът при него пада върху зрелищния и еротичния му характер. През Средновековието християнската църква първоначално възприемала танцовия фолклор и дори го ползвала при богослужението. След Вселенският събор през 692 г. обаче църквата изрично забранява танца, официално и категорично го заклеймява като „бесовски” т.е., подбуждащ греховни чувства. Въпреки трудностите, през средните векове танцът все пак продължава да съществува в народните тържества и в изкуството на пътуващите артисти. Той тепърва продължава да се развива и усъвършенства като изкуство. Танцът утвърждава изконното си право да бъде част от живота на хората, да им доставя радост в тяхното ежедневие и бит, паралелно с това като компонент от духовната култура, да ги вдъхновява и възпитава в духа на красотата и хармонията.

Още през ХV – ХVІ век, по време на епохата на Ренесанса в Италия, на танца отново започва да се отдава огромна почит. Появява се професията „хореограф”, както и днес наричаме човекът, който съчинява танци. През 1661 година в Париж крал Луи ХІV създава Кралската Академия за музика и танц и поверява на 13 танцмайстори задачата да съхранят танцувалните традиции. През ХVІІІ-ти век танцът се откъсва от строгите дворцови форми и се изгражда стройната система на европейския класически танц. Той се появява като резултат от сложния и продължителен процес на развитие, през който преминава танцовата култура на Европа, а тя от своя страна се изгражда изключително върху основата на танцовите форми от античността и древния Изток.

По времето на Ренесанса интересът към танцовото изкуство се възражда с нова сила. Социалните и фолклорните танци през 14-ти век били на практика неразличими. Популярните фолклорни танци в кръг постепенно влизат в домовете на аристократите, които ги възприемат като средство за вечерно забавление. В кралските дворове на Европа през втората половина на века се появяват и церемониалните танци, които са свързани с въвеждането на химните. При тяхното изпълнение рангът определял реда на участниците. С течение на времето танцът се превръща в „инструмент за социално общуване” с изразени естетически и духовни стойности. Социалните танци се затвърждават като характерен елемент от живота на висшето общество, пригодени към етикета, морала и съответните норми на поведение. С развитието на музиката през 18-ти век танците придобиват все по-голямо обществено и социално значение. От аристокрацията до обикновения селянин – всички слоеве на обществото танцуват. Редуват се полка, мазурка, полонез, тарантела, фанданго, фламенко, кадрил. Типичен салонен танц, който се изпълнява е Менуетът, наричан още „танц на етикета”, заради неговите изключително формални и премерени движения и жестове.

След ерата на Менуета (1650-1750 г.), обаче идва ерата на темпераментния Валс (1700-1900 г.). Той произхожда от немския народен танц „лендлер” и идва във Виена от Шварцвалд. Първоначално се отличава с резки подскачания, но постепенно музиката в размер 3/4 започва да се играе по бавно, а танцьорите провлачвали крака, въртейки се в прегръдка (името „валс” идва от немски „валцен” – плъзгайки се като обръч). Със своя затворен хват и близост между партньорите, валсът внася нова интимност в социалните танци и отправя сериозно предизвикателство към моралните конвенции на обществото. Император Павел І го забранява в Петербург. Виенският валс обаче се танцува предимно от младите, които не се страхуват и от Църквата, обявила танца за неморален. Те с радост се отдавали на усещането за свобода, което високото темпо и подвижността на валса създават. Въпреки, че е осъждан и отричан, но и точно поради това, този танц внася радикални промени в социалните отношения. Валсът завладява цяла Европа и се превръща в сензацията на ХІХ век. Жизнерадостният кан-кан по това време също е на почит и той от своя страна покорява любителите на танца в Париж.  Паралелно и много бързо се развиват, както социалните танци, така и професионалното танцово изкуство. В края на 18-ти, началото на 19 в., когато се оформят идеите на Романтизма като изящно изкуство танцът израства най-много в сферата на класическия балет. Романтиците, изповядващи религията на чувствата се обявяват срещу естетиката на Просвещението и Класицизма. В романтичното време изпъкват стремежът към свобода на личността и страданието от съществуващото несъответствие между идеал и социална действителност.

Епохата на Романтизма се оказва много благоприятна почва за развитието на балета, който по своеобразен начин отразява действителността и разкрива съществените страни и противоречия от обществения живот.

Класическият танц осъществява своите възможности да превъплъщава емоционалния свят на героите, техните мисли и чувства, и дори философските идеи на дадената епоха.
Говорейки за класическия танц не можем да пропуснем името на Жан-Жорж Новер (29.04.1727-19.10.1810 рождената му дата е определена от ЮНЕСКО за празник на балетното изкуство), който остава в историята с прозвището: „Баща на балета”. Своето творчество той завещава в книгата си „Писма върху танца и балета” (1760), където обобщава новаторските естетически търсения на 18-ти век и ги съчетава в единна реформаторска система. За Новер балетът е „драматургически наситено зрелище, в което се сливат пантомимата и танца”. Отхвърляйки идеята на класицизма за единство на място, време и действие, той разгръща балета в многоактен спектакъл, според принципа на действения танц. Със своите новаторски принципи Новер си завоюва също така правото да бъде наричан „най-великият реформотор” и „създател на действения танц”. Балетмайсторът – основоположник на самостоятелността на балетния жанр – призовава хореографите да бъдат самобитни в своето творчество и да създават свой собствен стил.

Сякаш, за да изпълнят неговото послание, цяла плеяда творци от края на 19-ти и през целия 20-ти век с уникалния си почерк разписват своя индивидуален стил в изкуството на танца. Техните творчески изяви са свързани и с „неспокойния” дух на времето, търсещ и налагащ много промени. Епохата на Модернизма идва със стремежа към нови идейно-естетически схващания, отхвърля традиционното и класическо изкуство и търси различните изразни средства. Модерният танц се изправя срещу класиката и романтизма по същия начин, по който преди това романтичният танц въстава срещу перфекционизма, студения естетизъм и ограничения „речник от движения” на балета: „Но въпреки гръмките фрази и големия патос на романтиците в танца не достигат до много по-голяма освободеност от класическия танц. Техните творби съдържат определен брой пантомимически жестове, множество балетни стъпки, пози взети от Гръцките вази и Ориенталското изкуство. Модерният танц в действителност следва осъществяването на идеалите на романтичния танц. Той се обявява категорично срещу измамността на класическия танц, определяйки като своя главна цел експресията/изразяването на вътрешния импулс/“. За модерния човек танцът вече не означава единствено балет. Самият класически балет като „професия на танца” отстъпва място на съвременния танц, който Мила Искренова определя като „гледна точка, лична философия и вътрешен поглед към света”.

Представите за значението, ролята и мястото на танца в различните общества се сменят. Но самото му присъствие в живота на хората остава константна величина. Магическата сила на танца повлиява много човешки съдби, докато неговата собствена историческа съдба следва до голяма степен културното и цивилизационно развитие на цялото човечество.

* Действените танци са сюжетни или поне тематични. Жан-Жорж Новер разбирал като действен танц онзи, който развива сюжетното действие, но не чрез какво да е физическо действие на героите, а чрез такива постъпки, които са сюжетно–събитийни и движат интригата. От синтеза между пантомимата и „чистия танц” (дивертисментните форми без сюжет) се ражда действения танц, който Новер извежда като обобщение на новаторските си естетически търсения.

Източник: stelaart.com

.

Share on Facebook15Share on Google+2Tweet about this on TwitterPin on Pinterest0Share on LinkedIn0Email this to someone
Write a comment:

*

Your email address will not be published.

Logo_footer   
     Copyright © 2011-2015. Школа по танци Veronique

София, ул. "20-ти април" 13 | Design by: yasoo.us