Историята на модерния танц е като приказка, която ви предстои да разгърнете. Тя започва като избор да се излезе извън правилата, структурите и идеите от миналото, принадлежали на други времена и култури, и да се премине към по-индивидуална творческа теория на танца. Танцовият историк Джон Мартин описва модерния танц като „гледна точка“, различна за всяко десетилетие, за всяка страна, за всеки човек, който я поражда. Танцьорите от началото на двайсети век избраха да се освободят от миналото, да се насочат към настоящето и напълно да преосмислят представата за това какво е танц.
Някои от вас вероятно са студенти по балет и обичат сигурността на позициите, стъпките и ясния, недвусмислен и последователен начин на мислене, характерен за тази форма. Може да я обичате и да я използвате като стабилна основа за новите ви опити, като пристан, на който да се връщате от пътешествия в други посоки. Надявам се, че сте достатъчно отворени и авантюристично настроени, за да поемате по тях. Други от вас сигурно са се опитвали да се приспособят към особеностите на балета, но са решили, че искат по-различен, по-свободен и по-самоопределящ се подход към танца. А трети може би винаги са имали нагласата за творческа и по-индивидуалистична работа в танца. Много хора са ми казвали, че танцуват в стаите си на спуснати завеси, на воля в гората или пък като деца, на брега на морето. С това не искам да кажа, че в модерния танц няма правила и форми. Всички от изявените модерни танцьори са развили собствен стил, а оттук – и метод за подготовка на своите изпълнители. Но има най-различни представи за танц и танцов тренинг, затова сега ще проследим толкова „гледни точки“ към танца, колкото са и хората, които го създават.
Всичко започва в края на 19-ти и началото на 20 век – едно изключително вълнуващо време в много отношения. Духът на промените и революцията витае из въздуха и се препредава сред хората в различни сфери на изкуството и танца. Към края на 19 век в света на танцовото изкуство се случват революционни промени. Музикантите откриват нови звуци и музикални структури, докато художниците достигат до нови теми и начини за рисуване. Дори балетът е доведен до възход в началото на първото десетилетие на 20 век, когато влиятелният парижки театрален предприемач Сергей Дягилев събира талантите на Майкъл Фокин и Вацлав Нижински, Игор Стравински и Ерик Сати, Жан Кокто и Пабло Пикасо, които създават нов революционен балет в едни от най-прекрасните творчески сътрудничества в историята на сценичните изкуства. Фокин реформира балетната хореография, а Нижински създава нов движенчески език на балета в спектаклите като „Следобедът на един фавн“ и „Пролетно тайнство“. Сигурно вече интересът ви е достатъчно изострен, за да прочетете повече за „Парад“ – продукция на Дягилев, с хореография на Леонид Масин, музика на Сати и кубистичните сценография и костюми на Пикасо. Подобни модернистични произведения шествали из Париж от началото на 1900 до 1920 г., когато флипер-ерата е във вихъра си в САЩ.
Джазът се появява като форма на популярна музика, а Вернон и Айрин Касъл стават любимци на обществото, въвеждайки нов стил танци към рагтайм музиката. През 19 век жените били отрупани с дрехи и перуки; танцьорите също били подвластни на ограничаващите конвенции на модата. През 1920 г. Айрин Касъл си отрязва косата, скъсява полата и популяризира стил, който разкрива жената във всичките й роли – домакиня или балерина. Като освобождава краката и тялото, тя ги включва в много по-широк спектър от движения.
Не само социалната сцена се променя, когато Америка надраства викторианското си отношение към тялото и дрехата, а оттук – и към танца, но и самите представления по сцените стават все по-различни. Флоренц Зигфелд е известен продуцент на водевили, който представя изключителни танцьорки, избрани заради дългите им крака, както и заради нивото на подготовка. Четири жени, които се появяват в неговите водевили, демонстрирайки яркия си талант, често се посочват като основателки на модерния танц, като „новите танцьорки“, а понякога и като „естетични танцьорки“. Това са силни жени, решени да заявят творческата си индивидуалност в танца извън конвенциите на балета.
През ’90-те Луи Фулър (1862-1928) се насочва към търсене на по-естествени движения и изследва танца в отношение към театралните елементи. Тя създава фантастичните танци „Огън“ и „Серпентина“ с костюми от дълга надиплена коприна, разноцветно осветление, а понякога и на пълнолунна светлина за специален ефект. Ще видите нейни изображения по скулптури, лампи и пиедестали в стил „ар нуво“, почитащи я като революционер в изкуството и основоположник на нова форма на танц.
Фулър често пътува из Европа като по-„отворена“ към свежестта на американския танц, отколкото е родната й страна. Тя организира първите европейски турнета на Айседора Дънкан и Мод Алън в началото на 1900-те.
.
.
.
Айседора Дънкан (1877-1927) е навярно най-познатата от ранните танцьори, романтична героиня на книги и филми, които възвеличават свободния й дух, проправящ път не само на „свободния“ танц, но и на напълно освободения начин на живот. Танците на Айседора отразяват естествените ритми и движения на вълните и дърветата. Тя е известна с импровизациите, създадени като израз на собствената личност по музика на композитори като Бетовен и Шопен в диапазона между лиричното и пламенното.
Много от представите ни за танца на Айседора идват от описания в книгите. Танците й или техни симулации се препредават от хореографи / преподаватели на студенти, а днес компании като Репертоарен танцов театър в Солт Лейк Сити, щата Юта, включват някои от тях в репертоара си.
Мод Алън и Рут С. Денис се интересуват както от формата, така и от свободата и всъщност хореографират танци, които във всяко представление се повтарят по един и същи начин. Подобно на Айседора, Мод Алън (1873-1956) се посвещава на простотата на класическото гръцко изкуство, докато Рут С. Денис (1879-1968) я привлича екзотичният мистицизъм на Ориента. Нейните танци „Радха“, „Тамян“ и „Празненство“ са с аромата, костюмите и свещите, характерни за Индия.
Вълната от възторг по изпълненията и хореографиите на тези жени отприщва американския танц или „естетичния танц“ и той се разпространява по поляните пред домовете ни и в гимнастическите салони на училищата ни. В колежите учителите по физическо възпитание въвеждат танца в учебния план. И тъй като в училищата и колежите все повече хора се занимават с танц, все повече хора и искат да гледат танц по сцените. Дънкан и Денис се почитат като артистите, променили завинаги хода на развитие на танца в САЩ.
Както виждате, началото на модерния танц се корени в своеобразен матриархат и е в съзвучие с движенията от началото на века за избирателното право и правата на жените. Сътрудничеството на Тед Шон (1891-1972) с Рут С. Денис внася баланс в това подчертано феминистично начало. Шон се интересува от начините за развиване на тялото и на движенческите способности на танцьора. Той сформира трупа само от мъже, за да изгради по-положителен образ за мъжа-танцьор в изпълненото с предразсъдъци съзнание на танковата публика. Училището „Денишон“, основано от Рут С. Денис и Шон, е първото, което предлага образование за танцьори и хореографи. От това училище произлизат и всепризнатите основоположници на модерния танц. В него той се развива като пълноправна форма на изкуство, със собствена артистична философия, която да я насочва, движенчески принципи, на които да се основава, и с уникално и значимо послание на всеки от неговите Проповедници.
Кълновете на артистичната революция не се ограничават единствено в Щатите. Докато Дягилев преобръща представите във Франция, Мери Вигман 1886-1973 пленява публиката в Германия. Тя е ученичка на двама преподаватели, които изследват движението по по-научен начин.
Материалът е подготвен специално за Школа по танци Вероник
Откъс от книгата: „Танцови представи и артистични предпочитания“
Автор: Галина Борисова
Очаквайте продължение…
